Българската следа в Исландия

Ден 11

 

Къмпинга в Hofn получава минус и ме кара да се замисля върху следващите си отсядания в градски палаткови лагери. Сънят ме навести едва на сутринта, затова ставам сравнително късно, малко след 9 местно време. В главата ми още кънти онзи насилствен смях, затова гледам бързо да събера дисагите. Планирам да довърша писането на блога от бензиностанция Olis, на която има Интернет.

Тръгвам още сънен и все още леко ядосан. Докато спирам пред бензиностанцията, забравям, че единият ми крак все още е закопчан за педала и се сгромолясвам на една страна. От двете коли, меджу които се направих на акробат изкачат едновременно хора и ме питат дали съм добре. Ако това ми се беше случило в Полша, най-много да ме снимат, без да излизат. Отговарям положително, но първата ми мисъл е за лаптопа. Проверявам. Не е по-счупен от последното падане. Отървавам се с леко натъртване на бедрото и охлузване, в областта на коляното. За сметка на това на бензиностанцията е приятно и има контакти. Вземам си дежурното кафе, което да ме отсрами, защото ще седя тук поне два часа. Докато пиша ме заговарят различни хора, включително и един, който ме пита дали съм доволен от качеството на дисагите. Фирмата, която ги произвежда е полска, затова стоплям, че събеседникът ми също. Казва се Раймонт и е много приветлив и усмихнат. Работи на боклукчийска кола и заедно с колегите си спира всеки ден на тази бензиностанция, за да снима почивката им със спортна камера. По случайност снима и нашия разговор и обещава да се видя на You Tube, което за мен – social media инвалидът не е особена привилегия. Раймонт споделя, че сънародниците му, който идват в Исландия след година, година и половина се променят. Стават по-спокойни и не гонят толкова златния телец. Явно правилото, че енергията на мястото, в което живеем има влияние върху нас самите се потвърждава.

Чувствам се ужасно закъснял. Минава 12:30, когато вече събирам техниката, за да тръгна отново по път номер 1. Сещам се за меката задна гума. Опитвам да използвам компресора на бензиностанцията, но вместо да вкара въздух в гумата, той изпомпва и последната ми атмосфера. Отивам да питам момичетата, които работят вътре. Оказва се, че компресорът е развален. Това развали и идеалистичната ми представа, че в тази страна нищо не може да се повреди, или най-малкото не остава дълго време без да бъде поправено. Не ми остава нищо друго освен да бутам колелото до следващата бензиностанция. За щастие не е далеч и там вече има въздух.

Аз обаче отново съм гладен и това е един от основните ми проблеми в Исландия. Когато времето е хубаво, нямам нужда от толкова храна, но духне ли вятър, при това насрещен съм в състояние да ям на всеки час, докато карам. Решавам да се запася и за първи път изяждам един от онези славни исландски хотдози, с още по-славната цена от 4 евро – парчето.

Вече тръгвам. Вятърът е приемлив и изглежда, че може да се качи на гърба ми днес. Бързо напускам града, връщайки се на единицата, решен, че днес по-малко ще спирам, само и само да направя километрите. Илюзия. Няма как да спираш по-малко в Исландия. Няма как да не се прехласваш всяка минута от пейзажа, който те заобикаля и се променя към все по-невероятен. За следващата гледка обаче не бях и помислял. Малко след като напускам града, виждам стълпотворение от коли, каравани и всякакви превозни средства, спрели отстрани на пътя и хора които газят в тревата, разделяща асфалта от природата, където туристите нямат достъп. Светят апарати, сякаш някой от Холивуд току-що се е объркал да навести Исландия. Звездата обаче е друга и съвсем спокойно си пасе и пие вода, пасе и пие вода, като по поръчка. Величествен северен елен изпълнява „акция турист“ пред прехласнатите чуждоземци, докато последните се държат сякаш не са напускали зоопарка. Следва серия подсвирквания, подвиквания и други ниски човешки звуци, на които обаче еленът не обръща внимание. Само от време на време гордо вдига рогата си нагоре, сякаш искайки да потвърди, че нещо го отличава от тази сбирщина зад мрежата, от която и аз съм част. Правя снимки и филмче, за да запазя мига. Докато се връщам към колелото си, забелязвам, че някакви испански туристи ( няма как да не чуеш този език, дори от далеч) са намерили в тревата мъртва птица, с големината на патица. Оперението и е контрастно, черно-бяло и разделя мъртвото й тяло на две половини, има оранжев клюн и крака.

Това, което вършат туристите с птицата, контрастира с красотата на северния елен и гледката към фиорда Hornafjörður. Един я държи за краката, заливайки се от смях, а другият се прави, че боксира главата й. След това слага своята под клюна на птицата и се прави, че я изяжда. Не липсва и „нежен“ танц с мъртвото тяло върху гърдите му. Цялото театро е снимано и филмирано от приятелката на единия. Бързам да напусна това място, притеснен от вредите, които масовият туризъм би могъл да нанесе на тази непокътната природа.

Днес за първи ден имам усещането, че вятърът леко клони в моята посока, за разлика от слънцето, което след цели 5 дни реши, че се е изморило и се скри. Карам по дълги прави участъци, сред които пейзажът е нареден като в рекламна брошура. От дясно ми правят компани величествените ледници Fláajökul, Heinabergsjökull и Skálafellsjökul, който са изплезили огромните си ледени езици меджу върховете като разтопен сметанов сладолет между пръстите на дете. От разтапянето им се образуват бързи ледникови реки, които в историята на Исландия са измили от крехката исландска почва не един опит за пътна инфраструктура. След реките се образуват ледникови езера. Към едно от най-красивите, наречено Ледената лагуна съм се запътил сега.

Докато карам срещам няколко пъти приятната двойка братушки. Смеят се, когато им казвам така. Известно време караме заедно, дори предлагам да се сменяме, за да си почиваме от вятъра, който тъкмо се е обърнал срещу нас, но се получава само за кратко. „Катя, знаеш ли какво е драфтинг?“ – казвам докато я изпреварвам. „Давай!“ Прийомът от колоезденето би могъл да ни бъде полезен за известно време, но Катя и Слава предпочитат да карат по-бавно, освен това са с планински колела. Става все по-студено и започва да вали. Вятърът вече ме бута напред. Нямам километраж, но мисля че карам с над 40 км/ч по равното и за първи път в Исландия използвам най-големия венец и най-малката зъбчатка. От време на време спирам за кратка почивка, защото бързо огладнявам, на всяко едно спиране Катя и Слава ме настигат, след 15 минути. Вчера вечерта, докато пишех на бензиностанцията, пристигна изморен колоездач. Баск, на когото бях достатъчно неблагоразумен да кажа, че е испанец. Идваше от противоположната посока и каза, че е минал 80 км по този маршрут за 4 часа, като през цялото време е карал с вятъра в гърба си. Този резултат ми остана в съзнанието и си дадох сметка, че подсъзнателно съм искал да го подобря. Изминах разстоянието за 4 часа, но с почивките. Вятърът се променяше от никакъв, през страничен, челен и през повечето време ми помагаше.

Вече е достатъчно студено, за да се покаже Ледената лагуна Jökulsárlón. На хоризонта виждам мост и сякаш няколко парчета лед, плуващи в синята вода като в чаша мастика. Трябва да има и още, едва ли това е чудото на природата, по което всички се прехласват. Достатъчно е да мина завоя, за да се убедя. От дясно на пътя виждам огромен паркинг, а зад купчината автомобили, плуващи небесносини ледени блокове. Много от тях са покрити с пепел, или някаква черна субстанция, която сякаш символизира трудния път, който са изминали до това пристанище. Около айсбергите спокойно плуват два тюлена. Дали това не е поредната „акция турист“, която природата „пуска“ на настървените туристи? За всеки случай е уникално красиво да видиш тези животни в естествената има среда. Един водолаз от екипа, който прави „boat trip”, влиза във водата и си играе с един от тюлените. От време на време и аз се чувствам като туристическа атракция, особено за азиятците, който непрестанно правят синимки на колелото ми, коментирайки нещо на абсолютно неразбираеми за мен звуци. Подминавайки ме една жена ми казва “ciao”, но отговарям, че не съм от Италия за 20 път, откакто съм в Исландия. Жената изговаря името на страната ни по такъв начин, че никога не бих подозирал, че мога да съм от там. „Баджариа“ звучи доста източно.

След като вече съм се намръзнал, забелязвам, че зад безплатния (!) паркинг, има кафе. При мисълта какви може да са цените вътре замръзва и остатъка от мозъка ми, но решавам, че за да продължа нататък трябва поне да се стопля. Поръчвам си кафе, което ме изненадва с цената си, само 350 крони, мога също да си напълня гореща вода, за изпът.

Докато си почивам получавам имейл. Пише ми Марин, който ме поздравява за проекта и казва, че работи като рейнджър на…Ледената лагуна. Веднага му отговарям, че съм точно там в момента и моля да ми изпрати телефон за вързка, за да се чуем. Марин е много сърдечен и предлага помощ при нужда. Разказва ми за българите в Исландия и българската диаспора в Рейкявик, казвайки, че са разкошни хора и бих могъл да се срещна с тях ако искам. Марин преподава география в исландски университет и набързо ми обяснява топографията на района. Разбираме се, че ще поддържаме връзка, а аз съм по-спокоен, че все пак дори тук имам сънародници, на които мога да разчитам, ако се случи нещо.

Преди да тръгна виждам колелата на Катя и Слава. Бързо ги разпознавам сред тълпата като най-усмихнатите от всички. Шегуваме се, че понеже предпочитат wild camping, тази вечер ще спят върху една от буците лед. Твърдението, че може пак да се видим вече им звучи като шега. „Крум, с твоята скорост, едва ли.“ Човек никога не знае, затова не се сбогуваме.

Тръгвам напред, решен да мина още 65 км до Skaftafell, където ще мога да нощувам в един от къмпингите, за да посетя на сутринта гигантския ледник Vatnajökull. И този път вече наистина усещам, че имам приятел в лицето на вятъра. Изминавам разстоянието за 2 часа и половина, като един час преди да пристигна вятърът съвсем утихва, издухал последните си пориви за днес срещу лицето ми. Последните десет километра са мъчителни, слизам от седалката често, докато не виждам на хоризонта няколкото покрива, показващи наличието на цивилизация и … храна! Спирам до единственото нещо, което може да бъде наречено магазин, похарчвайки 10 евро за нищо и никакви бисквити и хляб, подканван учтиво от магазинерката, която вече затваря. На въпроса ми къде е къмпинга в този град, отговора е 5 километра по-нататък, или 2 километра обратно. Няма начин да се върна. Карам напред.

Пристигайки си давам сметка, че се намирам в нещо като малък град. Къмпинга е огромен. Отдалеч се чуват бойни викове. Някакви младежи играят на групова игра, съпровождана от племенни танци. На това му се казва от трън та на глог. И тук няма да се спи. Все пак решавам да опитам и се примолвам на рецепциониста да ми покаже най-тихото място, ако изобщо има такова. Младежът ме изпраща директно в най-отдалечения ъгъл. Толкова съм изморен, че цената не ми прави впечатление. Плащам 1700 крони за мен и палатката и 500 за 5 минути топла вода. Часът е 11 вечерта. Къмпинга наистина е огромен. Докато стигна до „най-тихото“ място минават 10 минути. Наоколо е цветно от палатки като в детска рисунка. В началото виждам знамената на Англия и Шотландия. По униформите разбирам, че съм избрал за днес пристанището на скаутите. Скаутите не бяха ли организирани и дисциплинирани? Дано да не се лъжа.

Вечерята ми днес е изключително мизерна, но откакто каплата на колелото започва отново да поддава, внимавам да не се товаря излишно. Радвам се като дете на скритата някъде из мръсните дрехи консерва с боб. Върви идеално с хляба и най-евтиното сирене за тостове, имам и малко разредено кафе 3 в 1, което като по поръчка е още горещо.

Лягам си след полунощ. За щастие се оказах прав за дисциплината на скаутите. Утре за първи път ще посетя ледник. Замръзвам само от самата дума.

Това беше един добър ден на Ринг Роуд.

2 Replies to “Българската следа в Исландия”

  1. Все едно, че съм с теб и твоето пътуване. Стискам палци а теб!

  2. Все едно, че съм с теб и твоето пътуване. Стискам палци за теб, Круме!

Вашият коментар