Вятър работа

Ден 4

От Blönduós тръгвам сравнително късно. Часът е 13:30 местно време. Преди да напусна бензиностанцията, на която Ви писах на страниците на блога, забелязвам, че до вратата са седнали двама млади полски колоездачи. След като ги заговарям се оказва, че изминават пътя в обратната на моята посока и са вече към края. Питам ги за участъка, който предстои да измина. Казват че ме очаква дълго изкачване и след това спускане към града. Но да не се притеснявам, защото вятърът ще е с мен днес.

През прозореца виждам как няколко мъже са наобиколили колелото ми и един след друг безуспешно се опитват да го повдигнат. Когато излизам навън ме питат колко тежи. Не са изненадани, като им казвам цифрата от 43 килограма. Питат ме дали съм от Италия, разпознавайки цветовете на знамето ни в объркан ред. Обргаждат ме и продължават да задават въпроси. Един от тях сочи краката ми и докосва своите, обяснявайки нещо на приятеля си на немски.

Навън продължава да вали и съдейки по знамената на бензиностанцията вятърът ще духа точно в лицето ми. Не се лъжа. Тръгвам по нагорнището, напускайки Blönduós със скорост от около 10 км/ч. Вятърът е фронтален и наклонената в обратната посока на движението трева го потвърждава. Моето настроение обаче е добро. Духът ми е приповдигнат, след като съм си починал и след като успях да напиша нещо в блога. Една птица изпълнява вече добре познатото ми упражнение. Кряка нещо на птичия си език, кацнала на един нисък стълб, след което се вдига за полет и лети пред мен няколкостотин метра продължавайки комуникацията си. Изглежда така, сякаш ме подкрепя. Останалите няколко птици ( поне 5 ) преди това правеха абсолютно същото. Затова си говоря с нея, обяснявайки й се в любов на английски, разчитайки че птичият свят го раздава тук международно. Всъщност, знам ли, може да е била гладна, както и всички преди нея и да казва, „ей, туриста, дай малко хляб, или каквото там имаш в дисагите, хляб,хляб, хляб!“

Вятърът се усилва дотолкова, че на два пъти спирам. Въпреки че карам по протечение на река Бланда, нямам възможност да се насладя на гледката. Свеждам глава колкото мога, а колите свистят край мен, някой спират и изчакват, други минават прекалено близо, а когато един Хюндай, каран по всяка вероятност от турист, закача външната част на панталона ми, спирам ужасен, че за части от секундата всичко би могло да свърши.

След малко ситните капки преминават в леден дъжд и така заедно със силния насрещен вятър започват природната си симфония. В такова време човек не ходи до магазина с кола, а камо ли да извършва подобна физзарядка. След 2 часа каране в подобни условия започвам да убеждавам сам себе си, че ако не се подслоня поне за кратко, мога да застраша по-нататъшното си придвижване. Наоколо няма нищо друго освен ферми и срам не срам, решавам да опитам. Чел съм, че исландските фермери са гостоприемни и биха ми позволили поне да се скрия от дъжда в една от многото селскостопански постройки. Типичното за исландските ферми е, че портала от страната на пътя е винаги отворен. Денонощно. Следват няколкостотин метра до километър черен път и няколко пръснати сгради, наред с къщата, в която живее фермерът. Тази ферма изглежда добре, къщата е в добро състояние. До нея има постройка, която, след като поглеждам вътре, виждам че е работилница. Вътре са се разположили две кучета, добро и лошо. Второто малко бавно загрява, че е дошъл чужд човек и започва да ме лае настървено, за разлика от първото, което само ме гледа с благ поглед. След около 5 минути на вратата се показва жена, видимо около 60 годишна. Питам дали мога да остана под покрива на работилницата, докато спре дъжда, но отговорът е, че не ме разбира. Влиза вътре и вместо нея се показва мъжът й, снажен исландец, гологлав и с брада. Питам го същото, а той ми отговаря на добър английски, че няма проблем и че мога дори да вляза в работилницата, кучетата нямало да ми направят нищо. Благодаря му и се запътвам да взема част от багажа си. Домакинът влиза в къщата и след миг се връща. „Йо“ – маха с ръка към мен. Come inside. Поканен съм в къщата. Чувствам се неудобно, но предвид обстоятелствата това е по-добрия вариант. Вътре е приятно и ухае на смесица от топъл хляб и сладкиш. Домакинята тъкмо приготвя кафе. Започваме спънат разговор за това от къде съм и какво правя тук. Домакинът ме пита за градусите в България, отговарям му, че е около 40 и на свой ред питам дали тук някога се стопля, да речем до 20. Отговорът е да, но фермерът успокоително вдига китката си от масата, 15 е ОК. Хваля къщата им и явно съм уцелил, защото това малко разчупва разговора. Казват, че това е делото на живота им, строили са я 40 години и най-после е завършена.

 

Докато си говорим влиза някой. Млад мъж и момче на около 10 години. Всички мъже в тази къща си приличат. Генът на дядото явно е най-силен. Говорим си за количеството туристи. Питам ги как е било преди кризата и дали действително преди нея е нямало туристи, но домакинът има различна версия от тази на моят полски приятел от хотела. Казва, че туристите са дошли след облака. Избухването на вулкана Eyjafjallajökull през 2010 напомнил на останалия свят, че Исландия съществува.Вътрешно се усмихвам на това умерено гостоприемство и съм изключително благодарен, че ми се случи. Като възпитаник на нашата, българска гостоприемност ми е трудно да си представя, че може да съществува друга, но тази е скроена точно по мярка. Никой не те кара да си изядеш чинията, нито ти сипва от най-стария алкохол. Хлябът е нарязан според броя на хората на масата, сладкишът също. За премръзналия и обезверен пътешественик това е пиршество, а тези хора имат огромни сърца. Гледам обаче да не злоупотребявам и след като вече съм изсъхнал, благодаря за покрива, храната и възможността да се запознаем, по изключение не каня никого в България, защото звучи абсурдно, и излизам на стихиите, които заварвам така, както ги оставих.

Следва продължение…

Johan i Thorunn так се казваха фермерите, които ме приютиха от дъжда. На тръгване Johan ми казва, че вятърът идва от Североизток и ще засегне района, в който карам през идните 3-4 дни. Предупреждава ме за изкачването, което ми предстои, трябва да се кача на 600 м. в рамките на три километра, първия етап бил доста стръмен.

Продължава да вали и също толкова яростно да духа. След няколко завоя виждам възвишението, за което стана дума, докато се сбогувахме с фермерското семейство. В подножието има някаква постройка. Решавам да проверя и ако мога да остана за глътка въздух и кафе. Оказва се хостел с къмпинг с името Hunaver. Вътре сградата е просторна, има няколко зали, едната от които сцена. Заинтригуван питам домакинята, какво е било предназначението на имота й преди, а тя ми отговаря, че нещо като читалище. Интериорът е подмамващ. Кожени канапета, между тях библиотека с книги и малка масичка, просторна трапезария, отворена към сцената. Иска ми се да прекарам тук повече време, но пътят ме зове и съм си дал половин час, преди ветровитото възвишение. Накрая, след като съм изпил кафето и уведомил семейството къде съм, идва домакинът. Питам го какво значи “Huna”, в названието на хостела, защото със сигурност не става дума за Атила и племето му. Huna e полярна мечка, казва домакинът. Последната е видяна тук пред 2003 година в една от най-северните точки на Исландия – Skagata. Доплувала върху айсберг 200 км. Сигурно е била много гладна – отбелязвам. И още как – отвръща домакинът. Веднага се отправила към първата ферма, където била застреляна от фермера.

Това са красотите на пътуването, научих трагичната история на последната полярна мечка в Исландия. Време е да тръгвам. Навън, докато проверявам багажа си забелязвам, че съм спрял, до пункт за зареждане на електрически автомобили. В това нищо?! Исландците наистина могат да бъдат модел за подражание.

Изкачването започва. Още с първите 5о метра се убеждавам, че не съм преживявал нищо подобно. Силен насрещен вятър и денивелация от 15%. Отвличам вниманието на ума си, опитвайки да се развеселя. Изкачвам възвишение с колело, значи съм Пантани. Марко Пантани съм, Пантани без багаж, Пантани, Пантани, а, цветенце, лилаво, жълто, бяло, как се накланя само тази трева, Пантани! Пантани! Вятър. Ветрило. Ветрище!

 

 

Докато се изкачвам нагоре мисля за Харуки Мураками. В книгата си За какво говоря, когато говоря за бягане Мураками разказва как се е мотивирал по време на маратонските бягания. След бегачите е прието, че ходенето по време на маратон е признак на слабост и повод за срам. Мураками пише, че когато умре би искал на гроба му да пише Харуки Мураками: писател-бегач, който никога не е ходил. Останалото е по подразбиране. Бих искал да мисля за себе си, като някой, който никога не е бутал колелото си, каквито и да са условията. Затова стискам зъби и карам с чести и кратки почивки. Не бутам нито веднъж. За сметка на това математиката не е завидна. Около 3000 метра съм изминал за час и половина. Анти-рекорд, но не това е важно в случая.

Продължавам напред, което в случая е надолу. Тук обаче вместо награда, получавам поредния шамар. При спускането вятърът става страничен и няколко силни порива ме изблъскват в лявото платно. Добре че вече няма толкова много коли. Затова карам на спирачки и с единият крак откопчан от педала. Мислех си, че не може да е по-зле, но винаги може повече. Вятърът е със същата сила, дори малко по-силен, пръска дъжд, но въздухът е станал по-студен с около пет градуса. Долу е пералня, но не заради формата на долината, а защото вятъра ме пере през лицето като си иска, а дъжда и студа довършват.

Продължам да карам и за момент настава глуха тишина. Поглеждам тревата, която от лудо пого и религиозни поклони в противоположната посока е преминала в деликатен валс. Покланя се нежно и леко се завърта. Оглеждам се наоколо, навлизам в поле от лава, осеяно с онези причудливи камъни, в които според исланците живеят приказни създания. Камъните шепнат нещо, а на мен така ми се иска да ги разбера. Спирам, за да се насладя на момента. След ужаса, който преживях сетивата ми са се изострили. За един прекрасен миг, като по поръчка, не минава нито една кола. Вече знам, че това ще бъде един от моментите на Ринг Роуд, с който ще свързвам този път и Исландия.

Малко по-надолу спирам, за да видя паметника на исландския поет Stephan G. Stephansson, който е роден именно в Skagafjörður. Както го наричат, „поетът от Скалистите планини“ емигрира заедно със семейството си в САЩ, бъдейки 19 годишен и не се завръща в Исландия до шестесет и четвъртата си година.

До паметника на Стефансон намирам табела, която обяснява, че жителите на Skagafjörður никога няма да се съгласят да имат стълбове и жици над земята. Всички кабели са прокарани в земята. Това обяснява факта, че всякакви видове птици се чувстват тук като у дома си.

Остават ми 4 километра до града. За мое щастие и това на краката ми повечето е спускане. Селището долу е типичното малко исландско населено място. Бензиностанция, хотел, къмпинг и няколко къщи със спиращ дъха изглед. Решавам да остана най-напред на бензиностанцията, която е истински „Битникланд“. Хора с раници и расти от всякакви раси свистят наоколо, говорят силно и, поради липсата на магазин „Бонус“, купуват, къде-що намерят най-евтино в това особено заведение. За момент ми минава мисълта за супа, но цената ме отказва веднага – 2200 крони за купичка е сериозно пресолена цена за каквато и да било отвара. Купувам си най-необходимите продукти, които не превишават 1000 крои и сядам да се подсиля, преди да намеря къмпинга. На масата до мен сядат трима младежи от местните „бързи и яростни“, а когато до колонката спира един от онези чудовищни джипове, с гуми на фадрома, използвам възможността да питам младежите къде ги произвеждат. Отговорът е, че Исландия не произвежда коли, но има фабрики, които преправят джипове и бусове на това, което виждаме в момента. Всяка държава със странностите си.

На къмпинга заварвам още четирима колоездачи и солидарно разпъвам палатката си между тях. Тримата, които пътуват заедно са германци и явно след това ще разбера, защо единият се казва Яцек. Дошли са дотук с автобус и тепърва тръгват. Колелата им са маркови и спретнати, имат всички видове чанти и дисаги за пътуване. Дано имат и силата да издържат на условията на исландския път. Съседът ми от дясната страна е от Белгия и пътува сам в моята посока. Разбирам, че е имал същите преживявания с днешния вятър, и че сме тръгнали в една посока. Утре трябва да стигнем до Акурейри – северната столица на Исландия. Дано вятърът е попътен, или изобщо да липсва.

Вашият коментар