Да си сложиш главата в камъка, или как Исландия ме усмири за добър ден

Едва ли има по-подходяща метафора за днешния първи ден на исландска земя от тази снимка, направена днес в Рейкявик. Ето какво се случи след като пристигнах:

Пилотът на исландския лоу кост Wow Air обяви, че сме пристигнали с половин час по-рано. Часът е 12 в полунощ, а навън изглежда сякаш е по обяд. Светло, като изключим облаците. Чакаме 15 минути да дойде обслужващия персонал, който сме изненадали с ранното си пристигане.

Паспортна проверка на летището в Кефлавик няма, затова се отправям бързо да взема извънгабаритния си багаж. Не чакам дълго да се появи почти 40 килограмовата ми чанта, в която всико се е смесило до неузнаваемост. В следващите 5 часа сглобявам колелото си и комплектовам багажа. На няколко пъти почти съм готов, но се оказва, че съм забравил някоя част и трябва да започна от начало. В крайна сметка успявам, но, както ще се окаже по-късно, нещо липсва.

Билета за столицата за мен и колелото струва 5000 крони. Решавам да си спестя това излишно удоволствие и да започна пътуването от Кефлавик. Първо обаче имам да дооправя някои неща по колелото. Кормилото ми има луфт, сякаш съм пропуснал да сложа някоя част. Поемам към специалното помещение, което исландските домакини са предвидили за велосипедните си посетители. Вътре заварвам двама души и най-нужните инструменти за повторното сглобяване на колелото. В дъното лежат захвърлени няколко картонени кутии, чието съдържание най-вероятно в момента е някъде брулено и мокрено от исландските вятър и дъжд. Двойката добре опаковани хора се оказва испанска. Дошли са за Ринг Роуд и имат 35 дни…35 дни е над два пъти повече, отколкото аз имам за това пътуване. Момичето разказва, че са се опитали да тръгнат вчера, но след 10 км по пътя за Рейкявик са се върнали на летището, за да се скрият от силния вятър. Било невъзможно да се кара. Таи информация малко ме притеснява, но така или иначе съм дошъл със съзнанието, че исландският вятър е легендарен, особено в близост до океана. Студенолюбивите испанци се доопаковат, но преди да тръгнат споделям техническият си проблем с момчето, което за щастие се оказва, че разбира повече от мен от колела. Разтърсва кормилото ми и от начина по-който се мърда, дава диагноза it looks like you are missing a ring. За момент ме удря метафоричността на това твърдение, но не го взимам за поличба. С ринг или без, трябва да успея. Всъщност когато изкарвах колелото си от чантата, изпаднаха няколкото пръстена, които уплътняват кормилото. Явно не съм сложил всичките, или някой е заседнал вътре в чантата. Когато сериозно я изтърсвам за пореден път, от вътре изпада кръгла пластмаса. Моят Ринг Роуд е спасен. Слагаме пръстена и испанците тръгват, а само след три минути идва друга група от трима…испанци. Какво им става на тези хора? Сигурно им е много горещо в тяхната красива страна. Тези изглеждат малко повече pro. Мъкнат картонени кутии, всичките с надпис Specialized, от където изваждат три карбонови планински колела. Не е зле. Посочвам на единия от къде да си вземат безплатни вело-карти, а той ми казва, че са тук само за 5 дни и тръгват на Юг, където ще минат през най-туристическата част на Исландия. т.нар. Златен кръг.

Решавам, че няма да дочакам поредната испанска експедиция и тръгвам за Рейкявик. Машинално изваждам телефона си, за да включа навигацията, но се спирам. Тук ще си служа само със знаци и хартиена карта.

Преди 6 часа сутринта местно време поемам към Рейкявик.  Край мен свистят автобуси и огромни джипове. Вали на ситни пръски, сякаш някой отгоре сипе макови семена. Облаците са провиснали ниско. Приличат на посипан с пепел памук. Докато карам за столицата, слънцето се прокрадва няколко пъти са по-малко от минута, за да се скрие отново зад памучената сивота. Въздухът е свеж и студено-влажен. В далечината край пътя виждам силуетите на някакви паметници, които на пръв поглед приличат на нашите български войводи и революционери, с които са осеяни родните планини. Ето, онзи там може да е Ботев, вдигнал гордо глава към небето, Когато се доближавам достатъчно близо, за да не ме мами примесеният със слънчева светлина сумрак, осъзнавам ,че войводите са направени от различни по големина камъни. Това е първата ми среща с исландския култ към камъка. В последствие ще се убедя, какво голямо значение му отдават местните.

Въртя педалите, но в началото е трудно, Рейкявик е на ок. 2 часа с колело, поне според последните ми карания, но тези два часа са с два повече от това, което съм карал през последния месец. След първоначалния стрес, мускулите ми се отпускат и краката започват да си спомнят, че това упражнение сме го правили вече. Пътят започва по малко да се влива в мен като река, и чисти. С всеки километър все повече. Исландия се е погрижила да не съм сам. От дясно на пътя ме съпровождат стотици вперени в мен бели очи очи. Разположени са неравномерно върху телата от лава, облечени в зеленикав мъх, събрани на малки групички, сякаш са свикали събрание. Сещам се за Леденото кралство, което синът ми толкова обича да гледа, и сцената с каменните тролчета. А може би тези малки парчета лава са били вдъхновението на режисьора?

Някъде по средата на пътя за Рейкявик минавам Hafnarfjörður. Две табели, в началото и в края оповестяват, че това селище е градът на викингите, и на елфите. Спирам за снимка и продължавам по-нататък. След няколко километра, преди да напусна Hafnarfjörður виждам причудливо парче лава, което прилича на метеорит, или изплют развален кътник на някой великан. Интересно, на следващия ден някой ще ми каже, че каквото видиш в полетата от лава, или по-скоро каквото ти се привиди, то е истинско.

В Рейкявик пристигам достатъчно рано сутринта, за да реша, че е обезлюдял. Срещам двама загубени туристи, които наред с махмурлука си, мъкнат раниците си в някаква посока. Реших че отиват към центъра и го помолих да ме упътят. Трябва да завия на ляво от път номер 1 и след това само направо.

Центъра ме очарова с миниатюрната си главна и сгушените край нея къщички. Туристите вече са станали и чакат транспорта, който ще ги заведе до обещаните туристически атракции. Протъркват сънено очи и хвърлят дълги погледи на колелото ми и количеството багаж, което съм помъкнал. Навсякъде цари спокойствие.

Решавам да поразгледам набързо и да се върна на единицата. След като намирам туристическата информация като по поръчка започва да вали толкова силно, че се скривам, и имам време дори да разгледам. Все още малко се колебая, дали да тръгна на Север или на Юг, но информацията, която получавам от момичето зад гишето улеснява решението ми – на Юг точно се е развихрила силна буря и не се препоръчва да се поема риск. Желателно е да се запиша в регистъра на пътуващите, за да знаят къде съм , ако случайно ме отвее. Момичето го прави вместо мен.

Отивам на другото гише, където по традиция решавам да си купя подробна карта на Исландия, по която да карам. След като вече съм извадил картата си да платя, госпожата ме застрелва с цената от 2000 крони. 2000 крони за карта!? Късно е да се откажа. Плащам, успокоявайки се, че не си турист, ако поне веднъж не те прецакат. Ще ми бъде за урок.

В Рейкявик търся банка, в която да обменя пари. Понеже е събота, всички, които съм питал ме пращат в местния търговски център, където има такава. Предлагат ми даже безплатен транспорт, но учтиво отказвам, посочвайки колелото си. По пътя минавам да видя още онази причудлива бетонена църква, която е един от символите на Рейкявик. Вътре е също толкова студена, колкото от вън, но органът, който за момент прокънтява, прави огромно впечатление.

Прекарвам известно време на една бензиностанция, където нахално захранвам всичките батерии, които съм помъкнал. След това стигам до банката, но се оказва, че там обменят пари единствено в понеделник…обичаи, какво да се прави.

Връщам се на пътя, по който трябва да обиколя цяла Исландия, спокоен, че вече съм тръгнал, защото тези 60 километра от летището до столицата не се броят към 1400-те, които трябва да измина. Понеделник е деня за обмяна на пари в тази страна, но явно съботата е за придвижване. В Исландия живеят ок. 330 000 души, но днес имам чувството, че всички са се качили на колите си и карат като умопомрачени. Излизането ми от Рейкявик се превръща в кошмар, трилентовия път е препълнен с коли и спирам на всеки изход, за да изчакам удобен момент и отново да се включа в движението. След десетина километра пътя става двулентов, за да премине малко по-късно в еднолентов. Най-после спокойствие, но започва да вали за първи път от двадесет минути. Вече знам, че в Исландия не можеш да кажеш на времето абе, не се ли наваля най-после?! То не се навалява, по природа. Дъждът се сменя с вятъра, а често вятърът свири, а дъждът танцува, дует. И всичко в лицето на бедните колоездачи.

Спомням си, че в Mosfellsbær има къмпинг и макар че не съм минал нужното количество километри за днес, решавам да го намеря и евентуално да остана. Но намирам първо басейн с топла вода, който така ми се забива в съзнанието, че след като откривам къмпинга, се връщам към него и за 750 крони загрявам всичките си измръзнали части от тялото.

Късния следобед вече разпъвам палатката си, жаден за сън, който през последните няколко вечери рядко ми се случваше. Заспивам с такова усърдие, каквото само студът може да наруши, осъзнавайки, че съм се излъгал, що се отнася до спалния чувал. Въпреки че параметрите му достигат до нула градуса, явно това не се касае за Исландия. Измръзнах порядъчно, макар че си легнах добре екипиран. На сутринта, подавайки вкочанения си нос от палатката, забелязвам до какво съм спал. Един облак се е забил в близката планина и е останал до сутринта. Снимам гледката за спомен, забелязвайки, че ранобудния ми съсед вече го е направил преди мен. Нарамил апарат с обектив, който спокойно може да застреля човек, гази в мократа трева към мен. Питам го дали случайно не му е студено по къси панталони, а той отговаря с три бързи, поклащания на главата, което трябва да означава, че е измръзнал. В колата го чака приятелката му. Двамата са от Тайланд. В Тайланд не беше ли топло? Поредните студенолюбивци. Рисувам къде е България върху бронята на колата им, започвайки най-напред от Гърция. Момичето казва че знае и че сме известни с йогата…С йогата? Бях тръгнал да й благодаря за това признание като представител на страната на йогините, оставяйки я погрешно информирана, но в следващия момент прави жест, сякаш яде супа от купичка или нещо подобно. Йогата се оказва йогурт и след като хубаво се посмяхме, е време да стягам дисагите. Усещам с всяка измръзнала клетка, че днес ще започне моят истински Ринг Роуд.

 

 

Вашият коментар