Долу техниката

Ден 3

Факта, че спя някъде нелегално и всеки момент някой може да ме открие не ми даде мира. Затова и за двата часа сън се местя постоянно от дивана на канапето, където се преструвам, че просто си седя и обратно, когато се убеждавах, че наоколо няма никой друг освен мен и тишината.

В пет вече бях на крак, възползвайки се от банята във фоайето. Мечтаех за сухо и топло местенце, където да подредя багажа си, който в дисагите се е разбъркал като числата на спортния тотализатор. По този начин спестих малко място и съм вече по-компактен.

Успявам също така на спокойствие да монтирам към обувките металните блокове, които закрепят подметките ми към педалите SPD.  Вече стъпалата ми няма да се хлъзгат и ще мога да карам по-ефикасно.

Доволен напускам сухото и топло скривалище. Навън сутринта не е исландска. Сухо е, няма вятър, нито коли. Днес мисля да мина 80 км почти наведнъж, след което да си почина и да мина още около 40 до къмпинга, обозначен на картата. От пътя има страхотна гледка към фиорда Hrútafjörður и крайпътните ферми. Спирам на едно възвишение, за да направя снимка, но преди естетическия глад се обажда физическият, и търсейки апарата се натъквам на ядките, които нося от вкъщи. Апарата оставям върху дисагите, отдалечавам се две крачки и усещам как повея на вятъра събаря чантата с апарата на земята. Вътре обектива се е отделил от тялото. Двата улея, които закрепят обектива са се отчупили. Оттук до края на пътуването любимият ми Никон ще е само излишен багаж. Приемам някак си тази загуба, може би защото е поправима. Лещите са цели, трябва само да се смени пластмасата.

Пътят по-нататък води между два фиорда Hrútafjörður и Miðfjörður, на източния бряг на втория е разположено градчето Hvammstangi, известно със залива на тюлените. Спирам за снимка, но вятърът се усилва и бързам да се кача отново на колелото.

Карам през широка равнина, любувайки се на гледката. Колите продължават да хвърчат по пътя, но вече почти съм свикнал с присъствието им и ги третирам като част от пейзажа, който все пак трябва да има някакъв минус. В един момент решавам, че ще се уча да разпределям силите си и отбивам в едно крайпътно заведение, където се надявам поне малко да заредя батерията, поддържаща моят Netfleet. Заведението се оказва хотел с конюшня, но за мое нещастие преди малко тук е акостирал автобус пълен с туристи. Навсякъде са. И много. Още преди да стигна до заведението една от възрастните туристки идва да ми каже, че намира идеята ми за изключителна. Сигурно ми е много трудно с този багаж и в това исландско време. Сякаш надушили мършата идват и останалите. За няколко секунди съм обграден от немски баби, които за щастие са мили, но не смогвам  да отговарям на въпросите им. Една от тях казва, че е била в България през 1962 година, а аз се опитвам да си спомня дали тогава сме имали вече туризъм. Получавам любезна покана да гледам някакво конно дефиле от терасата на ресторанта, но отказвам, защото времето не е на моя страна. Изведнъж притъмнява и започва да вали. Зареждам набързо батерията и с Яна от Нетера проверяваме как работи Netfleet.

Излизам отново на единицата. След около 20 км от страни на пътя виждам табела и две причудливи боядисани фигури. Представляват, както предполагам, фермери – мъж и жена. Стъпили са на бетонен пиедестал, а над главите им има надпис, който приветства новодошлите в района Húnaþing vestra. На около 200 метра от табелата намирам историческа местност. Тук в Pristapar е била извършена последната исландска екзекуция през 1830 година. Двамата убийци били лишени от главите, си и от християнско погребение.

Поредната ми спирка е до една информационна табела, която разказва за красотите на двата споменати фиорда. Оставям колелото на степенка, проверявайки дали е стабилно, но докато се доближавам до картата чувам как се сгромолясва зад гърба ми. В ушите му се забива вече познатото стържене на дисагите в асфалта. Дано само компютъра ми да е цял.

Преди да пристигна в Blönduós минавам през Húnaþing, от където според табелата е започнала християнизацията на Исландия, която траела 5 години. Историческата дата ме кара да се усмихна, защото 981 г. е точно 300 години след официалното създаване на България и хиляда години преди аз да се родя.

До града не остава много, но се усещам на края на силите си. Все пак два часа сън след 17 часа каране не се достатъчни. А аз си мислех, че съм безсмъртен. Продължавам обаче да поддържам идеята за няколко часова почивка и изминаване на още поне 40 км.

Преди да се намеря в супермаркета, минавам през банката, чието лого вече разпознавам от далеч. Там срещам четирима колоездачи, двама англичани, италианец и австрийка. Всички са на планински колела и казват, че по-скоро карат към вътрешността. Заменяме си няколко изречения, но те вече са си свършили работата в този град и продължават напред. За мен обаче е време за почивка. Банката е в обедна такава, а от среща виждам зеленото знаме на супермаркета, където правя бързи покупки за обяд, докато отвори финансовата институция. В предверието на магазина, освен количките има и маса с два стола. Решавам да използвам тази комфортна ситуация и за изненада на повечето, които посещават супермаркета се разполагам удобно, заедно с обяда си.

След като съм се подсилил, решавам, че е време да Ви напиша нещо и отсядам в отсрещното кафе, където се надявам да има Интернет. Едва успявам да отпия и глътка от любимата си течност, когато незабелязано идва някакво исландско приказно създание, може би елф, и ми дръпна щепсела. Не помня кога съм заспал върху компютъра, но се събудих без да имам понятие къде съм и защо тези хора говорят на език, който не разбирам. После, по малко, сигналите започнаха да достигат до мозъка ми: болка в бедрата, Исландия, колело. Значи трябва да си намеря къмпинг. Докато идвам на себе си питам чичо Гугъл и той любезно ми казва, че мястото, което ме интересува е на 500 метра.

Къмпинга е добър и е точно до реката. Баните са чисти, а топлата вода от крана е минерална. Плащам 1300 крони и бързо разпъвам палатката, за да се скрия в нея за 4 часов следобеден сън, прекъснат от настойчивия разговор на съседите ми по палатка. Steen и момичето от Франция също обикалят Исландия, но по някакъв нетипичен маршрут. Steen е тръгнал от Изток и град Egilsstadir, който аз предстои да посетя, след като премина през Севера. Със Steen се заговаряме едва по-късно, когато вече французойката се е нахранила и наприказвала и вече спи в палатката си. Съседът ми е датчанин и живее на остров Борнхолм, който е близо до Полша, затова намираме допълнителна тема за разговор, освен страната и пътя на който сме в момента. Научавам от него някои подробности за участъка, който ми предстои, но тепърва има да осъзная, колко условен може да бъде всеки разказ за който и да било участък, защото е зависим единствено от времето. Една долина може да бъде прекрасна и приветлива, когато няма вятър и/или дъжд, но появят ли се, желанието да се наслаждаваш на гледката е последното, което ти идва наум.

Вечерта окупирам всички свободни контакти в банята. Когато отварям компютъра си, се оказва, че надеждите ми са били напразни. Сериозна паяжина се е настанила в ъгъла на монитора ми и бавно започва да разсича екрана в различни посоки. Техниката не издържа в схватката с природата. Явно съм се научил да приемам нещата такива, каквито са тук. Нищо не може да се направи. Важното е да продължа да карам и да запазя себе си здрав. За да стигна до края.

 

Вашият коментар