За тунелите, троловете и хората, които помагат

Ден 2

Така и се случи. Днес навлязох порядъчно в пръстена . Сега, когато споделям с Вас преживяванията си, Рейкявик е вече прекалено далеч, за да се върна назад. Докато планирах пътуването, не приемах подобно развитие. Бих излъгал обаче с твърдението, че не ме навестиха известни съмнения. За това обаче по-късно. Ще се опитам  да наваксам липсващите дни от моята исландска сага.

Днес е 16 юли и за закуска има дъжд. Ситен и бърз като градинска пръскачка. Налага се да облека всички водоустойчиви дрехи, които имам. След малко спира да вали, но оставам така облечен за всеки случай. За сметка на това излиза силен вятър, който бързо изгонва капките от промазаната повърхност на дрехите. В далечината виждам купчина от цветни пътни знаци. Нещо ще се случва и предполагам, че съм стигнал до онзи ключов момент, в който трябва да реша дали да обиколя фиорда Hvalfjörður, което ще ми коства 70 километра и половин ден, но пък ще ме обогати с гледки, или да рискувам и да премина, бутайки колелото си. Нямам време да мисля много, вече съм на разклонението и ми идва наум да опитам да спра някоя достатъчно голяма кола ( каквито тук не липсват ), която да ме закара от другата страна. Шест ключови километра и може би половин ден преднина за мен и моите само 15 дни в Исландия. Така да бъде. Първата подходяща е златиста Тойота Ланд Крузер. Вдигам плахо палеца и бързо го свалям, блъснат от струята въздух, която оставя задминаващият ме джип. Поглеждам часовника, 7:25, давам си полови час, след това тръгвам. След 2 минути виждам силуета на черен бус, Мерцедес с жълта табелка на покрива. Може би не е лоша идея дори да платя за такси. Мерцедесът спира, от вътре ме поглежда усмихнат господин, питам дали би ме закарал от другата страна и колко ще струва. Без да сваля усмивката от лицето си шофьорът загребва въздуха с ръка и казва жизнено just come with me. Качваме колелото, без да сваляме багажа, което ни коства доста усилия. Целият съм мокър и притеснен да не изцапам кожената тапицерия на Мерцедеса, но шофьорът ми казва да не се тревожа. Тръгваме, за да преминем тунела за 4 минути. Четири минути, в които се запознавам с първия в живота си исландец и от когото запомням повече за Исландия, отколкото ми е останало от книгите и пътеводителите. Jón ми разказва за пътя, разбирайки, че имам само 15 дни да направя пълния кръг. Препоръчва ми поне един ден да карам 24 часа и тогава мога да бъда почти сигурен, че ще успея. Все още не знам, че думите му са свършили своето на нивото на подсъзнанието и ще се доближа до това още същия ден. Докато говори Jón е постоянно усмихнат. Питам го за елфите и полетата от лава, а той ми отговаря, че ако ми се случи да срещна елф, освен всичко, за което ще си говорим, трябва накрая да го помоля да ме запази цял, това било много важно. Разказва ми още историята за исландския министър-председател, който се срещнал с елфите и ги попитал дали може да премести камъка, през който трябвало да мине някакъв път. След като така се постарал, получил положителен отговор и пътя бил построен. Помни, казва Jón, че ако ти се случи в полунощ да бъдеш в поле от лава, каквото и да си помислиш, ще го видиш отразено в камъните. Това е еднo от вълшебствата на Исландия. Мисля да опитам.

Jón ме пита за България. Интересуват го най-вече градусите. Спестявам му малко горещина, като казвам, че в момента е около 35, а той клати одобрително глава. Говорим си още за исландската Сага за Егил, за нашествието от поляци в Исландия и вече виждаме светлината, излизаме от тунела. Жалко, че тази среща трае толкова кратко. На излизане забелязвам, че таксата за тунела е 1000 крони. Идва ми на ум да платя, но Jón изважда абонаментна карта. На изхода има кабинка с обслужващ персонал. Благодарен съм, че не избрах варианта с бутането на колелото през тунела. Сега можех да стоя тук и да чакам полицията и глобата си която би могла да бъде по-голяма и от целия ми бюджет за това пътуване. Олеква ми. Спираме на паркинга след тунела. Jón казва, че би ме закарал по-нататък, но знае, че съм дошъл, за да ползвам колелото си. Сбогуваме се, правим снимка и си разменяме контакти. На изпроводяк получавам бутилка исландска вода. Стоя още 5 минути, оправяйки багажа си, а колата не тръгва. Едва когато се качвам на колелото Jón отваря прозореца и казва I think you are very brave. Tръгва заедно с мен, за да ме задмине с последен поздрав, използвайки клаксона. Продължавам окрилен и с усмивка на уста. Това обичам най-много в пътуванията. Правилните хора. След малко спирам отново, за да направя снимка на едно страхотно място. Прекосявам пътя и усещам как един силен полъх след малко ще събори колелото ми. Обръщам се, а то вече лежи с колела нагоре, забило кормило в канавката. Това е само първото падане от многото, които ме чакат. Трябва да се науча да спирам по подходящия начин. Оправяйки багажа се сещам, че съм гладен. Харманлийският тахан, смесен с исландски мед е най-добрия super food, за такова пътуване.

Продължавам напред към фиорда Borgarfjörður и град Боргарнес, където възнамерявам да почина няколко часа и да споделя с Вас случилото се. На картата е обозначено, че вятърът тук е силен. Картата има право. Духа сериозно, засега само странично. Обграден съм от умопомрачителни гледки. От дясно ме съпровожда базалтовата осанка на планината Hafnarfjall, от ляво виждам гърлото на фиорда, което все повече се стеснява. Късметът е на моя страна, защото карам по нов асфалт и по леко надолнище, което компенсира вятъра. Скоро достигам възвишението, от което трябва да се спусна към Боргарнес. Виждам красивия мост, който свързва двата бряга на фиорда и води до града. След малко ще карам по него.

Не успях обаче да му се насладя, защото в ниското вятърът се обърна и стана челен, усилвайки тройно силата си. Пръските зеленикаво-синя вода имитират дъжд, танцувайки хаотично пред очите ми. Още малко и ще стигна до някакъв завет.

След километър паркирам до едно крайпътно заведение и мисля да не мърдам оттук поне 2 часа, докато не напиша нещо и не вкарам безнаказано в тялото си няколко хиляди калории. Заведението е остъклено, с изглед към планината и фиорда. Аз обаче сядам там, където има контакт, включвайки всичките си устройства и отдавайки се на безсрамен пир. Кафе и няколко вида тестени изделия с шоколад – нещо, за което бих се замислил дали да докосна в нормални условия, но тук знам че трябва.

След закуската и първото споделяне на блога решавам да посетя известния евтин супермаркет с името Бонус. Попълвам още малко запасите си и тръгвам на път. Прекарал съм 3 часа тук и вече е време. За съжаление още преди да напусна града, кормилото на колелото ми дава знак, че съм забравил за него и ако не го поправя може и да не издържи. Търся завет и го намирам в лицето на една остъклена спирка. Необезпокояван от никого слагам лагера, който междувременно излових от дисагите си и премествам пръстена, сложен от испанеца на погрешното място. Сега вече всичко работи както трябва.

Нямам идея колко километра ще мина днес. Според картата някъде на половината път между Боргарнес и носа на фиорда Hrútafjörður трябва да има къмпинг или поне място за нощувка. Ако стигна до там ще съм минал ок. 115 км, достатъчно за да ми се получи математиката.

Движението е ужасно натоварено. И отново по-малко от джип не ме изпреварва, а „по-много“ джип с огромна каравана. За моя кратка радост, насреща минава кордон от ретро автомобили, който радват окото по различен начин от исландската природа, но някак се вписват в класиката на тази страна.

След ок. 20 километра спирам за кратка почивка. До крайпътното заведение виждам подреден багаж и две разглобени колела. Мургав колоездач излиза отвътре. Изглежда посърнал. Питам го какво се е случило с колелата им, а той ми разказва, че са изкривили рамките им и са скъсали кабелите по време на транспорта с автобус. Пътуването им е приключило, връщат се в …Испания. Съжалявам за произшествието им и същевременно се успокоявам, че съм си спестил 5000-те крони за трансфер. В същото време човек никога не знае какво ще донесе Пътя.

Мястото за нощувка във Fornihvammur се оказа изоставена ферма. Продължавам напред, макар че картата не предвижда никакъв покрив през следващите 70 километра. Решавам да карам, докато имам сили. И дори от време на време да ми липсват, имам откъде да черпя. Пейзажът ме кара да плача от радост. Навсякъде се разстила Тролската долина, осеяна с малки водопадчета, зелена трева, рекички и техните най-чести обитатели ( освен троловете ) – овцете и исландските коне. След около час каране долината започва да се повдига, преминавайки в 15 % наклон. Досега не ми се беше случвало да карам на най-ниските скорости, но ето че дойде момента да включа най-малкия венец и най-голямата зъбчатка. За сметка на това вече е късно и движението чувствително намаля. На няколко пъти през ума ми минава да разпъна палатката тук, но усещам особен прилив на енергия и продължавам напред.

Температурата пада до 5 градуса. Наоколо продължава да бъде пусто. Тишината беше едно от нещата, което търсех в това пътуване и ето че я получавам още на третия ден. След като съм се изкачил, логично е да се спусна, още повече, че трябва да сляза до морското равнище. В далечината виждам светлини и водните петна от разлива на фиорда. Там със сигурност ще мога някъде да отседна. Батериите ми са вече на червено. За щастие повечето от пътя към фиорда е надолу и не ми се налага да въртя педалите много, единствено да пазя равновесие и да избегна близка среща с асфалта. Имайки предвид теглото на багажа ми, евентуално падане не би било трудно. Влагам цялата си енергия в концентрацията да се задържа върху колелото. Студеният въздух смразява крайниците ми. Вече не усещам стъпалата си като част от тялото. По-скоро са се превърнали в продължение на педалите – също толкова твърди и студени като метална сплав. Ръцете ми са изтръпнали от позицията, която съм заел на колелото и за момент опитвам да използвам допълнителното аеродинамично кормило. Не и с тази скорост и с този багаж. Опитът се оказва неуспешен.

Вече съм в ниското. Виждам табела, която оповестява наличието на леглова база в селцето. Тръгвам да я търся в настъпващия сумрак. Забелязвам трима младежи в полето, които се приготвят да задвижат нещо, което лети, може би дрон. Спирам и ги питам за къмпинг, но отговорът е, че не знаят за никакви къмпинги наоколо. А хотел? Следва едноминутно мълчание, което погребва надеждите ми за отговор. Такъв обаче има. „Имаш ли смартфон?“ – питат. „Виж в google maps, там ще намериш.“ Оставам като ударен от гръм от някакъв исландски бог, чието име не знам. Пази, Исландски Боже!

След около 2 километра намирам някаква сграда, която, съдейки по количеството паркирани коли, може да бъде хотел. Така и се оказва. Само че без обслужващ персонал. Има телефонен номер, на който мога да се обадя, ако искам да се настаня. Телефонният номер не работи. Във фоайето е тихо, сякаш няма никакви гости. От време на време само излиза някакъв човек и пуши навън припряно. След второто си излизане ми носи бира. Отказвам, ако изпия и сто грама няма да мога да се вдигна. Тогава чай, кафе? Чай може. След малко се връща с чаша чай и супа на прах, залята с вода. Bulgaria? Сочи знамето, бродирано върху панталона ми. Да, отговарям зарадван, че е познал. Проверих в Интернет багрите, отговаря и удряйки се в гърдите казва „Poland!” Започвам да се смея, сменяйки езика на който комуникираме. Артур е от Варшава и живее тук от десет години. В момента обикаля Исландия с кола, заедно с новата си приятелка от Лодз. Съвпаденията наистина нямат край. Артур е душа-човек, но не му липсва присъщата ксенофобия. Най-лоши според него са „ония дръпнатите“. Артур се опулва очи към мен, издърпвайки слепоочията към ушите. Те мърсели най-много, и изобщо са най-много от всички. Преди десет години, казва Артур тук нямаше нищо, никакви туристи, а исландците не можеха да карат коли, караха, но като лелки. Ама туристите ги научиха. Сега, ела да ги видиш, на по-малко от джип не се качват. Но ако вземеш един такъв исландец и го пуснеш да кара в Полша, ще избяга. Потвърждавам и двете твърдения, 80 % от колите, които видях са от джип нагоре, а полското каране не подлежи изобщо на коментар.  Следва покана да пием водка в стаята им, но след като отказвам и това алкохолно предложение, Артур решава, че гостоприемството му може да бъде по-практично и ме кани да използвам банята им. И никакво „не, не искам да преча“ не може да го разубеди. Отива само да пита новата годеница и се връща горд, че е успял. „Банята чака, влизаш и излизаш.“ Вратата на банята е отворена така, че да не виждам останалата част от стаята и нейното съдържание. Възползвам се от поканата. На сбогуване в коридора Артур казва, вече приятно замаян от питиетата: „чакай, щи перна ( за знаещите полски каза „pierdolnę ci ) една снимка с тоя екип, че никой няма да ми повярва. Пернах му и аз една и се сбогувахме.

Остана ми да се свия нелегално на едно от канапетата в фоайето и да спя бързо. Трябва да тръгна преди 6 сутринта местно време.

Преди да заспя проверявам картата. Излиза че съм минал над 150 километра за днес. За 14 часа на колелото и 3 почивка. Чакат ме 2 часа сън.

2 Replies to “За тунелите, троловете и хората, които помагат”

  1. Следя с интерес развоят на исландските обстоятелства ;-). Разказът е увлекателен и с чувство за хумор. I ten polski(łódzki!) wątek!Чакам продължението!

  2. My spouse and I stumbled over here coming fropm
    a different web address and thought I may as well check things out.
    I like what I see so now i’m follpowing you. Look forward
    to looking into your web page repeatedly. http://dgoodoledays.com/UserProfile/tabid/61/userId/3796839/Default.aspx

Вашият коментар