FFF – Fiords, Friends & Frodo

Ден 10

Знаех че не мога да спя много днес. В седем вече бях на крак, но сутришната рутина, закуската и няколкото разговора преместиха неусетно времето. Сутринта в кухнята започна да става пренаселено, всеки нещо готви и мие, нещо зарежда, пише, чете карти и т.н. Докато закусвам ме заговаря млад мъж, за когото не мога да отгатна откъде е. За разлика от поляците, които надушвам от пръв поглед без да кажат дума, но не се издавам, че говоря езика им. Младежът се представя като Инти от…Колумбия. От Колумбия!? А аз си мислех, че съм от далеч. От двете неща, които знам за Колумбия казвам Карлос Валдерама, защото второто е по подразбиране и не става много за първи разговор. Инти живее в Барселона и е много любопитен за моето пътуване. Подлага ме на кръстосан разпит, но симпатично и с младежка любознателност. Разказвам му всичко, което иска да знае. После за малко се сбогуваме, за да се срещнем отново до моята палатка. Инти този път е любопитен какво нося в дисагите си, дали дрехите ми са водоустойчиви и какво правя, когато ми се намокрят обувките, дали са специално за колело и колко килограма нося. След като съм отговорил и на тази серия въпроси, Инти отива до колата си и се връща с нещо, което държи с двете ръце. Подава ми купчина енергийни барове Clif bar, казвайки „за твоето пътуване, Крум“. Не знам какво да кажа, освен дълбоко благодаря. След малко Инти ми представа останалите членове на неговото пътуване – Скот и приятеля му, чието име не запомних. Правим си снимка и си разменяме имейли. Докато пиша този на Инти на в телефона си, колумбиецът не може да се сети как е кльомба на английски и казва arroba. Учудва се, когато натискам правилния знак. Казвам че съм бил в Испания на Камино де Сантяго и разбирам малко от езика му. Камино? Скот ще ходи там през септември! Само това ми трябваше, някой на когото да разкажа за Камино. Убеждавам Скот, че това е най-доброто, което може да направи с един месец от живота си, а същевременно Инти се връща с още Clif – барове. Сещам се, че бях закачил на раницата си две значки, едната с нашето знаме, другата със символа на Камино, който за мен е символ на пътуването. Давам мидата на Скот, пожелавайки му  Buen Camino, a знамето на Инти. Последният е толкова въодушевен, че ми носи и остатъка от храната си, която този път е някаква колумбийска – супер храна, която е завита във формата на пура, но според Инти, когато я отвиеш, пакетчето само се напълва и става за консумация – като храна за астронавти. Благодаря за последно и хващам пътя за Hofn – Рубиконът на моето пътуване. Ако днес успея да стигна там без вятърът да ми попречи, ще ми останат 450 километра, за които ще имам 6 дни.

Тръгвайки си давам сметка, че имам прекалено малко въздух в задната гума. Спирам на мини-бензиностанцията с една колонка, с надеждата, че имат и един компресор, но, уви, тук компресорът е излишен, всички карат или наети коли, или нови. Свалям багажа и изваждам малката ръчна помпа. Доколкото е възможно вкарвам още една атмосфера в гумата и продължавам нататък.

Пътят, обикалящ фиорда и изключителен. През първите 30 км почти няма вятър и със сигурност мога да кажа, че това са най-блажените километри от досегашното ми пътуване. Асфалта следва естествените пищни форми на фиорда, времето е слънчево и дори за втори път откакто съм тук карам без яке. На възвишенията с изглед към океана спирам за снимки. На едно от местата с отворена гледка оставам малко по-дълго, за да се подкрепя с втора закуска. Въпреки честите спирки взимам този участък за по-малко от час и половина.

Докато карам, забелязвам знак в страни от пътя, който предупреждава за падащи камъни. Поглеждам нагоре и виждам скупчените малки парчета скали, които сякаш само чакат сигнал, за да засипят пътя. Върху оградата от камъни и стоманена мрежа, която предпазва пътя има множество малки и големи парчета скали. Натискам педалите, за да мина възможно най-бързо този участък. След това сякаш навлизам в сцена от Властелина на пръстените. Имам чувството, че всеки момент ще видя как кракът на Фродо се плъзва върху камъните, а той поглежда надолу ужасен, стиснал здраво бремето върху шията си. Дали пък не са снимали точно тук тези сцени? Трябва да проверя.

Давам си сметка, че това е последния етап от пътя, през който се радвам на такова блаженство и малко количество коли. След Hofn вече няма да е същото. Има моменти, когато съм абсолютно сам, от време на време само прелита някоя птица и нещо иска да ми каже на своя птичи морз.

В делечината виждам колоездач и този път имам намерение да го спра и да попитам за ситуацията там, от където идва. Оказва се дребно момиче на бегач. Американка от Колорадо. Питам я за колко дни е стигнала дотук, казва, че е ползвала автобус, но и е отнело 7 дни. You can take the bus too! It’s cheep! The bus is not an option – отговарям и я питам за времето. Този отговор също не ме успокоява – „най-лошото време в живота ми, ужасно!“ Разказвам й за това, какво я чака до града и тръгвам напред. След малко минавам през един дървен мост, който е току-що построен. Дъските са свежи и равни, но в началото едва избегнах една дупка  между асфалта и дъските, вече се виждах как плонжирам върху дюшемето, уф!

След няколко километра срещам втори колоездач. Джо е от Канада и докато спираше имах чувството, че ще падне от колелото, толкова много багаж беше помъкнал. Джо е ведър и позитивен, освен най-необходимите неща носи още…рибарски принадлежности. Спира, където му е удобно и лови риба. Има и времето да го прави. Според него през следващите няколко дни вятърът ще бъде с мен, или по-скоро зад гърба ми. Дано! Сбогуваме се, пожелавайки си успешно пътуване. Имам още час и половина до Hofn, времето е страхотно, а гледките ме карат да не бързам. След 10 километра стигам до подножието на тунела, преди града. През този вече мога да мина, или поне така казва картата. Имам да изкача около  4 километра до тунела и за съжаление тук е мястото, където ме чака моят стар приятел насрещният вятър. Карам в нещо като каньон и се чувствам като лодка в детско корито. Вятърът прави с мен каквото си иска. В такива моменти вече се научих да използвам оптимално допълнителното кормило. Заемам възможно най-аеродинамичната позиция и slowly but steady се катеря нагоре.

В тунела е студено, влажно и страшно. Някъде липсват лампи. Карам около стотина метра в пълен мрак, който ме кара да изтръпвам. За щастие от никъде не мина кола. На излизане забелязвам, че облаците са постелили небето над мен с бял чаршаф, закачен върху околните върхове като сенник. Никога преди не съм бил толкова близо до облаците, бъдейки на земята.

Скоро звивам за Hofn, който се намира на 4 километра от път номер 1. Наоколо има няколко опустели ферми, а в тях изоставени, ръждясали автомобили. Зад една ограда виждам автобус, който може би чака някой ден да бъде заселен от своя Кристофър Макендълс. Като по поръчка в главата ми зазвучава рефрена на една от любимите ми песни от саундтрака на Into The Wild. “Society, you’re a crazy breed

I hope you’re not lonely without me” и началото: we have a greed with which we have agreed…”

Вече съм в Hofn, но преди да се настаня в къмпинга навестявам Netto, където правя малко покупки за днес и утре. След това разглеждам града с колелото. Прави ми впечатление детинската простота, с която са създадени нещата тук. Минавам покрай стадиона, чиято ограда е окичена с детски рисунки. Трябва да призная, че това е доста оригинален начин да поканиш децата на игрището. Малко по-нататък намирам ограда, на която й липсва една част, но пък е запълнена с…различни видове ботуши, боядисани с ярки цветове. Колко простичък начин да разнообразиш живота си и да накараш другите да се усмихнат.

На къмпинга в Hofn ври и кипи. От сблъсъка с масовите туристи никога не излизам без рани. Така е и този път. В кухнята няма къде да боднеш игла и всички контакти са заети, затова отивам на съседната бензиностанция, за да напиша това, което четете в момента. Когато и тя затваря се връщам на рецепцията. Ситуацията не се е променила, станало е дори по-пренаселено. Примолвам се на рецепциониста да седна на земята и да използвам един от залепените с хартия контакти. Слагам слушалките на ушите си и продължавам да пиша.

Вечерният купон трае до три часа сутринта. Най-устойчиви са три, съдейки по акцента и маниера, американки, които се смеят с онова гимназистко упорство, от което са убедени, че зависи живота им, или поне съществуването вътре в стадото. Нямам друг избор освен да слушам музика докато са навън.

Но все пак стигнах до Hofn и имам 6 дни до самолета. Дано имам и попътен вятър. Следва най-туристическия маршрут на Исландия.

 

 

Вашият коментар