Öxi rocks

Скъпи приятели,

Последните няколко дни бяха много трудни за мен, понеже карах с насрещен вятър 5 дни и нямах сили да пиша. Затова ще премина направо към актуалните ми преживявания, а докато съм тук ще наваксам с постовете от липсващите дни. Ето какво се случи на 23 и 24 юли.

Ден 9

Вечерта имах чувството, че спя в лодка. Вятърът повдигаше краищата на палатката ми, карайки ме да мисля, че ме чака поредният ден, в който единственият ми спътник ще бъде насрещният вятър. В момента в който осъзнавам това ми се иска пътуването вече да е свършило и изведнъж да се намеря у дома при Ками и Алекс. Минава осем местно време. Спал съм повече от 9 часа, но нито една част от тялото ми не иска да се надигне. Успявам само да се завъртя на онази страна, на която ми се струва, че духа по-малко и да се потопя в блажен сутрешен сън, който трае още около 2 часа. Сънувам колела за триатлон и топло време, което все пак малко вдига духа ми и решавам най-после да напусна полиестерната си пещера. Съседите ми вече са станали, ако съдя по виковете, играят на някаква семейна игра. Минавам покрай трите исландски каравани, чувствайки се като току-що кацнал на някаква неизвестна планета, а местните планетяни са вбили в мен очи като лазери и изследват.

Времето е слънчево, бързо поемам заряд от лъчите и свършвам сутрешните си процедури по-бързо от обикновено. Докато сгъвам палатката исландците играят на някаква игра, която досега не бях виждал. Хванали две дълги на около половин метър пръчки, подхвърлят трета нагоре и се опитват да я уловят отново с пръчките, така че да не падне на земята. Питам ги дали това е исландска игра, но отговорът е „Не“. Когато вече съм опаковал всичко и тръгвам, временните съседи ме изпращат с два въпроса: Къде отивам днес? И дали съм от Италия? Желаят ми приятен път и хубаво време. Наистина са много симпатични и искрени. Поредното доказателство за това, че когато вече завържеш разговор с исландците изведнъж се видоизменят и от на вид затворени хора стават много приветливи и общителни. Тръгвам с усмивка на уста, което ми помага, установявайки, че на пътя положението не се е променило. Духа насрещен вятър и това определение вече започва да става банално предвидимо.

След около 20 километра започва черният път, който е обозначен на картата. Вятърът изведнъж утихва, виждам как вълните на езерцето, което подминавам малко по малко се стопяват. След първите няколкостотин метра забелязвам малък водопад, а до него огнище. Изглежда като подходящото място за закуска, преди да започне голямото изкачване. Спирам за 30 минути, които се оказват най-блажените от досегашното ми пътуване. Слънцето грее почти както българското през май. Проверявам градусите в телефона си, двадесет и два са. Небето е чисто и синьо като Лагуната, в чиято посока съм се запътил и също прилича на българското. Докато седя, минава група от четирима колоездачи, но не ме виждат и продължават по пътя си. Вече са минали прохода Oxi, който за мен тепърва предстои. Мисля че е време е да тръгвам. Черният път съвсем не е пречка за автомобилите. Движението не е толкова голямо, както на асфалтирания път, но все пак колите са доста на често. От всяка една кола получавам солидна порция прах, която залепва по устните и лицето ми. Дано поне не получа някой камък. Изкачването започва. Хълмовете са на често и кратки. На единият от върховете виждам пътен знак. Оказва се, че това което съм изкачил до момента е било за загрявка. Табелата ме информира за прохода Oxi е дълъг 19 км и от тази точка се издига на 532 метра н.м.в. Денивелацията е 17 %. Следва серия от подобни изкачвания и спускания, на който съм сигурен, че достигам максималния си пулс. Пътя следва естествения наклон на планината, съответно не е проектиран така, че да улеснява пътниците, или, не мога да очаквам, че след дълго катерене ще следва дълго спускане.

Понякога е точно обратното. Гледката обаче компенсира усилието. Със сигурност това е едно от най-красивите места, през които съм минавал досега. На всеки завой има малък, или по-голяма водопад. От дясно ме съпровожда бърз поток, чието темпо за съжаление не мога да следвам. Спирам на няколко пъти за почивка и снимки. С изкачването става все по-студено, но надеждата, че вече съм стигнал върха ме караше все още да не се преобличам. Но след като се излъгах поне три пъти, реших, че вече е време да сложа якето и ръкавиците, а между другото да се подкрепя със Сникърса, който ми беше останал от вчерашното пазаруване. Когато вдигам глава вече виждам върха на глетчера, който ми предстои да премина през следващите няколко дни. Докато си стоя на пътя изведнъж спира малък джип, отвътре изкача момиче по потник, грабнала нещо, което прилича на шоколад

  • Hi, how are you?
  • Tired – отговарям с усмивка
  • We have some extra chocolates, we are giving them to the bikers. We are very impressed!

 

Получавам Lindt Exellence – черен с чили. Благодаря от сърце и зарадван тръгвам, за да получа след малко поредната награда – следва спускане! А то е сериозно! Стръмно надолу по черния път. Държа здраво и двете спирачки, гледам напред и с периферията си виждам урвата, в която не искам да се намеря. Шофьорите се държат подобаващо. Нито веднъж никой не ме притисна и не ме изпревари неправилно. Наистина имах нужда от тази толерантност.

Вече не знам какво да правя, да се спускам ли, или да спирам за снимки. На всеки ъгъл ме приковава изключителна гледка, но тази пред мен ме кара да застина. Виждам как фиорда Berufjordur се е разлял в равното като вода за късмет пред български праг. Вече съм там в мислите си, а спускането е като детска игра. Прохода Oxi ми отне четири часа – едни от най-красивите до момента. Достигайки фиорда, сядам за кратка почивка и храна с гледка, която ме кара да въздишам, вместо да се храня.

Чакат ме 23 километра до Djupivogur, част от пътя е черен, но след това преминава в асфалтиран. Никога преди не бях обикалял фиорд, но схемата вече ми е позната. Така, както преди няколко часа в планината, пътя следва естествените извивки природния феномен, спуска се и изкачва на малки глътки. Голямата спокойна вода ме съпровожда през целия път до града. Малко преди да завия на ляво от единицата за града, виждам от пътя интересна гледка – множество равномерно подредени кръгове, като разделени олимпийски обръчи. Това са развъдниците за сьомга, с който Исландия е известна. Пред мрежите стои катер, който току тегли нещо от улова. След около 500 метра виждам същото явление и с усмивка на уста завивам към Djupivogur. От града ме делят 2 км., но не чакам много преди да стигна до „центъра“. Заварвам миниатюрно рибарско селище с още по-миниатюрно пристанище, хотел, къмпинг и ресторант-магазин – класика в жанра на исландските градчета.

Преди да се настаня в къмпинга, решавам да проуча района на ресторанта – магазин. Проверявам цените и решавам, че няма да е убийствено дори да сляза за вечеря, пробвайки местните хамбургери или пържени картофи. Храната която имам, трябва да остане за утре. Отвън виждам паркирани две колела. Вътре веднага разпознавам един от собствениците. За втори път по време на това пътуване имам възможност да общувам на руски. Слава и Катя са семейство от Русия, пътуват без точно определена посока и план, не се придържат стриктно към никакъв път. Избягват къмпингите, но спят в близост до тях, разпъвайки просто някъде палатката. Най-важното е да имат вода и храна. И двамата са усмихнати и си личи, че въпреки неволите на пътуването си, за които набързо ми разказаха, са щастливи, че са тук и благодарни за всеки ден в Исландия. Разделяме се с думите, че може би пак ще се видим.

Отивам да се настаня в къмпинга. Рецепционистът ме спира на вратата и иска точната сума от 1761 крони за еднин човек и една палатка. Когато го питам как точно го изчисли, вдига рамене, казвайки вълшебната дума – данъци.

Но къмпинга е добър. Има кухня, чисто е и някак международно. На стените са изписани важни факти, като например кога е била измерена най-високата температура в Исландия и къде, за съжаление не си записах, но запомних 30 градуса по Целзий. В банята има ламинирана бележка, която твърди, че тъй като Djupivogur не притежава термални води, тук трябва да подгряват същата като някакви пещерняци, затова молят гостите да използват разсъдливо водата. Това обаче не пречи душът да струва 300 крони. Последното наистина ме удиви, защото в момента, в който пуснах монета, водата текна – чудо на техниката!

Навън се запознавам с трима американци, които току-що са паркирали 3 мотора BMW GS 750 точно до моята палатка. Подминавайки ги се усмихвам и им споделям, че това е една от мечтите ми – да обикалям с BMW GS, но единствено 1200 кубика. Единият американец е най-разговорлив и хвали пътешествието. Моторите са наети за седмица за скромната сума от 16 000 евро. „Да не съм луд, да си превозвам мотора от Америка с ферибот?!“ – казва американецът и сочи с глава колелото ми. „ Ти ли си това?“. Прозвуча някак снизходително, но разговорът е забавен. Мотористът изрази още задоволство, че в Америка няма бели нощи, защото хората буквално щели да работят до смърт, само им дай повод и са го направили.

След разговора слизам до ресторанта. Поръчвам си пържени картофи, а на въпроса големи и ли малки? – оставям стомаха ми на вечно гладен колоездач да говори – големи! След 20 минути се убеждавам какво значи голям в Исландия. Получавам солиден панер с размерите на средна тенджера, пълен с къдрави картофи. С това дори и моят апетит не може да се справи. Поне ще имам за утре.

Преди да си легна слагам всички батерии да се заредят в кухнята. Вече знам, че тук никой не пипа чуждото. Шмугвайки се в палатката поглеждам за към залива – гледка, на която мога да се насладя без да се насилвам да го правя. Заспивам моментално, утре ме чака ключов ден.

Вашият коментар